Текстът, който следва тук, е писан отдавна - 2011 г.... Дори смятах да го махна - понеже казаното в него вече го има и в книгата ми "ЗА ЕСТЕСТВОТО НА ИЗКУСТВОТО"... Но реших все пак да го оставя (с някои дребни корекции) в ролята на нещо средно между въведение и кратко резюме... А всеки, който проявява интерес към самата книга, може да я отвори тук /към книгата/.

Живописта, a и въобще Изкуството, не се нуждаят от словесни обяснения... това би казал всеки, който е природно надарен с умението непосредствено да изживява съприкосновенията си с нещата от живота... Обаче има и такава гледна точка, от която те (нещата от живота) може да изглеждат и така:

- Самата тя, Живописта, не се нуждае, но пък ние, повечето хора, често имаме потребност именно от обяснение, когато нещо не разбираме сами.

Да, вярно е, че има много хора, които никога не си задават никакви въпроси, нито се интересуват от отговорите им... Но има и други, които търсят отговор на всяко неизвестно - те непременно ще ви зададат въпроси и ще очакват обясненията ви за всичко произлизащо от вас. Да, срещал съм не един и двама обичащи да питат... и въпросът им към мен най-често е бил "Как да разбирам твоите картини?". Веднъж, по време на едно откриване, една журналистка настоя да чуе моето определение за живопис, а когато ѝ казах, че "за мен живописта е просто цвят и линия", тя направо ми се скара, че съм пренебрегвал вдъхновението и духа в процеса на изкуството... Явно моят отговор ѝ се беше сторил прекалено прозаичен и лишен от всякаква духовност.

В действителност, да отговаря с думи на въпроси за изкуството, определено си е риск за художника, защото мистиката, ореолът на Изкуството, се изпаряват, щом се намеси логиката с прозаичните си дефиниции и описания... Това отблъсква даже заинтересованите... От друга страна, опасността от профаниране (съпътстваща всеки вид теоретизиране) буквално "диша в тила" на осмелилия се и не спира да го дебне, за да го превърне в лесна плячка на критиците. Но аз поемам този риск, макар и само заради надеждата да си спестя дежурното усилие да обяснявам всеки път на всеки питащ любопитко поотделно, че онова, което вижда в моите платна, не са "точки", не е някаква "мозайка", нито има нещо общо с Поантилизма - неща, който някои хора си въобразяват, че съзират в тях... Тук следва моят кратък отговор на въпросите, които най-често са ми задавали във връзка с работите ми, а и въобще във връзка с Живописта:

ЩО Е ЖИВОПИС И КАК ДА ГЛЕДАМЕ НА НЕЯ?

Отговорът на така зададения въпрос зависи от това от коя по-точно група е човека, когото питате... Защото съществуват две основни групи хора:

● Едните виждат само форми, щрихи, линии, повърхности и геометрия... и в това, разбира се, няма нищо лошо - човек сам и по своя собствена свободна воля избира какво да гледа и как да гледа на нещата... Но пък ГЛЕДАНЕТО определя ВИЖДАНЕТО, нали така? - Може да гледаш почерка в нечий текст, без да разбираш смисъла на съдържанието... По сходен начин и в Сецесиона много хора видяха само линии, само геометрия... а не видяха движението, което линиите носят в себе си - все едно да гледаш реките върху географските карти и да виждаш в тях само сини лъкатушещи чертички, без да разбираш, че те всъщност представят движенията на живо-течащите в природата води... Да, както артериите и вените в телата ни се обезсмислят ако не съдържат живата течаща кръв в себе си, така и линиите, контурите или щрихите в едно изкуство нямат смисъл, ако не виждаш в тях движението на духовни и душевни сили. За жалост, наистина има хора, които виждат само геометрия, точки и мозайка... само декоративното в картините...

● Но има и такива хора, които не само ГЛЕДАТ, но и ВИЖДАТ... С прозрението си те проникват между линиите и между чертите... и, както се казва, те "четат между редовете", между "буквите"... Така че, когато някой ме попита: "Как да гледам на картините ти?", аз отговарям именно така: "Гледай между линиите, между редовете".

Ето сега, например, погледнете следните три фигури:

Какво виждате вие във всяка от тях? Аз виждам следното:

фиг.1. - е едно "голямо НИЩО"... и това е всичко, което се съдържа в тази рамка.

фиг.2. - пресичащите се тук линии представляват нещо като решетка, която би трябвало да символизира затвор или (казано по-общо) някакъв текущ ПРОБЛЕМ, чието решаване тепърва предстои (евентуално)...

фиг.3. - това, което тук е показано, аз ще нарека СВОБОДА.

И понеже знам, че ще попитате каква е разликата между фиг.1. и фиг.3., отговарям така:

Разликата е във времето: - НИЩОТО е преди, а СВОБОДАТА е след ЗАТВОРА (изобразен на фиг.2.), сиреч след катарзиса, причинен от липсата на свобода... Изводът от казаното е, че БЕЗ ЗАТВОР НЯМА СВОБОДА... по-точно няма съзнание за Свобода... С други думи, едва "ЗАТВОРЪТ" е този, който превръща "НИЩОТО" в "НЕЩО" и това "НЕЩО" се оказва (днес, в сегашно време) неосъзнавана преди, неоценена в миналото СВОБОДА.

А сега си ги представете и трите фигури заедно, една в друга... Да, представете си фиг.1. (миналото) и фиг.3. (бъдещето) събрани заедно в настоящия момент на фиг.2. (защото те и в действителност са си там, заедно и трите)... или, по-точно, представете си как "Нищото" и "Свободата" са събрани в образа на "Затвора"... И ако някой от вас и сега съзира в този образ единствено линии, решетка и липса на свобода, това би било знак, че той е черноглед човек, негативист и песимист - човек, невиждащ Свободата, сиреч сляп за нея... човек, който си остава с нищото... Аз обаче виждам през решетката и там, през нея, съзирам Свободата... Решетката само ме провокира да разпозная и да оценя това, което е зад нея... Да, предизвиква ме да се устремя с духа си към Свободата...

Тук вероятно някой би ми възразил: - "Понеже пренебрегваш факта, че се намираш в затвор, ти (следователно) си сляп за настоящето... виждаш света само в розово и, значи, си непоправим оптимист."

Е добре - вече се разделихме на песимисти и оптимисти... Но, ако ще говорим за песимизъм и оптимизъм, няма как да не стигнем и до съвсем логичния въпрос "Къде остава реализмът?", нали така? И естественият отговор на този въпрос би бил: реализмът трябва да се намира някъде по средата между песимизма и оптимизма, сиреч по средата между слепотата на песимизма спрямо СВОБОДАТА и слепотата на оптимизма спрямо НЕСВОБОДАТА... Да, когато разглеждаме само тези трите - песимизъм, реализъм и оптимизъм - не е чудно, че възприемаме реализма като единствена добра гледна точка към света (понеже се намира в "златната" среда между две предполагаеми крайности). Но дали е така? Дали, освен тези трите, не съществува и нещо четвърто? Това е важно. Защо? - Защото обикновено, когато изричаме с устата си "ОПТИМИЗЪМ", в представите ни е загнезден всъщност друг, различен образ... Наричаме го ОПТИМИЗЪМ, но качествата, които му приписваме, са всъщност на кого? - На УТОПИЗМА... Да, именно той, УТОПИЗМЪТ, е четвъртото звено, което някак сме свикнали да игнорираме винаги, когато стане дума за песимизъм, оптимизъм и реализъм... Не само го игнорираме, но и го бъркаме с оптимизма, не съзирайки никаква разлика между тях. А това е грешка не за подценяване - да сбъркаш УТОПИЗМА с ОПТИМИЗЪМ (или да приемеш едното като синоним на другото), е меко казано неправилно... Защото те изобщо не са синоними... И, ако искаме да поправим тази грешка, трябва сега да прибавим УТОПИЗМА към останалите три - но да го сложим точно там, където му е мястото - за да видим как в действителност се ситуират и къде точно спрямо настоящето е мястото им между посоките назад към миналото и напред към бъдещето, освобождавайки така и ОПТИМИЗМА от присъщите за УТОПИЗМА свойства.

- ПЕСИМИЗМЪТ е негативизъм, нихилизъм. Той е регресивен. Отрицател е на Свободата и на бъдещето... Не признава и дори не вижда същността на настоящето в дълбочина... Така той е ориентиран единствено към миналото.

- РЕАЛИЗМЪТ се базира на фактологията, нали така? ...И на здравата оценъчна способност... която пък, от своя страна, се базира на възприемчивостта ни спрямо фактите, т.е. базира се на сетивата. Обаче може ли да се твърди, че всичко, което сетивата ни не могат да възприемат, не съществува и не си струва да се занимаваме с него, понеже не е факт за нас? - Разбира се, че не. Тогава (ако доразвием съжденията си в тази посока) няма ли да стигнем и до извода, че нито РЕАЛИЗМЪТ, нито ОПТИМИЗМЪТ всъщност са това, което някак си сме свикнали да смятаме, че са? Реализмът оценява вярно само фактите, т.е. резултата - днешното следствие от минали процеси... той всъщност само регистрира миналото и със своите дефиниции поставя точка на извършените до момента действия... обездвижва, спира хода на самия action на живота... спира хода и на времето... Така, макар да действа в настоящето, той е съсредоточен единствено в резултатите от миналото... И затова не забелязва бъдещето - сляп е, и за него, и за Свободата на възможностите, които бъдещето "крие" в себе си.

- УТОПИЗМЪТ е зает единствено с бъдещето - по-точно, с невъзможното бъдеще... Той "хвърчи в небето" и никога не е сега и тук. И затова всички сме съгласни, че той е нещо крайно несериозно... и всичко, произхождащо единствено от него, също е несериозно.

- ОПТИМИЗМЪТ обаче не е несериозно нещо - особено след като сме успели да го различим от утопизма... ОПТИМИЗЪМ значи оптимум и оптималност... или, казано по-иначе, той е възможно най-добрата опция... в себе си той носи най-доброто... Да, той носи, не просто само фантастика, фанатизъм, празни мечти и непостижимост (все качества, присъщи на УТОПИЗМА), а носи оптимално най-доброто постижимо. Оптимизмът е отворен, и за фактите на настоящето (на които всъщност стъпва като база), и за енергията на бъдещето. Той включва в действие и това, което се нарича Свобода, "вкарва я в играта" давайки ѝ важна роля в акта на живота. Той е "в крак" с времето, защото също като него се стреми към бъдещето.

И, следователно, тук вече може (а и трябва) да се каже: НЯМА ПО-ДОБЪР ЧОВЕШКИ МИРОГЛЕД ОТ ОПТИМИЗМА!

Някой вероятно ще попита "Каква е връзката на всичкото това с Изкуството" или "Кому бе нужно подобно философстване?". Само че в този свят основната причина за резултатите от човешките ни действия (такива, каквито те са днес) се корени именно във философията, която отделния човек - самият извършител - е изповядвал в момента на своите действия. Ето сега един пример:

Някога човечеството смяташе - а един художник ¹   го написа в своя книга - че в основата на всички възможни форми лежи не друго, а... точката... че тя е началото на всички други форми и че от нея (от точката) произхождат линията, триъгълника, квадрата, кръга и пр. ² ... Но те грешаха. Мислещите като тях грешат и досега - изпаднали са в положението на онзи, който в изобразеното на фиг.2. съзира единствено линии, решетка и затвор - остават слепи, и за Свободата, и за бъдещето... Защо? - Просто защото точката не е, не може и да бъде, начало на каквото и да е... Точката е всъщност край... на всяко действие и на всичко движещо се... Точката е край на всичко живо. Тя означава смърт... И когато ³ тази "Философия на точката" получи въплъщението си и в Изкуството, нарекоха я Поантилизъм. И, точно както крахът на материализма ⁴ беше стартиран именно от "научната теория за атома като най-малка градивна частица" ⁵ , така и Поантилизмът постави поантата на Живописта - постави точка (т.е. край) на естественото развитие на Живописта ⁶ . Все пак, това, до което се стигна тогава - не благодарение на тази философия, а въпреки нея - е, че се роди и нещо ново, нещо все пак живо. Говоря за Абстракционизма - по моему най-значимото като потенциал, но и най-неразбраното (дори от много от собствените му поддръжници) наследство на Живописта от този ХХ в.. Впрочем наименованието "абстракционизъм" е некоректно... и от това произтичат куп други недоразумения... защото т.н. "конкретна живопис" е всъщност в повечето случаи много по-отвлечена и по-абстрактна в своята предметност и формалност от т.н. "абстрактна живопис"... а и обратно - значенията са разменени ⁷ ... Но това все пак е друг въпрос. А сега само ще подчертая, че В НАЧАЛОТО НА ВСЯКА ФОРМА Е ДВИЖЕНИЕТО, чието символично изображение е линията... Линиите улавят, овладяват движението, а точката е само следствие от пресичането им. Затова и често я наричаме "пресечна" точка... а определението "мъртва точка" характеризира най-точно същността ѝ... Все пак дори и тя може да "възкръсне от смъртта" и да оживее... Да, може, но само ако бъде превърната в център на кръстовище... ако я възприемем като кръстопът... Не като Кръст, a именно като Кръстопът (пресичащи се или разклоняващи се движения). Именно движението е това, което ражда разни форми, а линията е следата от движението, тя дава израз на Движението - за да го видят сетивата ни, превръща го в образ.

Но в Живописта дори и линията е само средство, инструмент... Линията, щрихът, всяка форма, са само "буквите от азбуката". Много по-важно е това, което тези "букви" и тази "азбука" изразяват. За мен Живописта не е ИЗОБРАЗИТЕЛНО изкуство, както продължават да я определят по инерция... Тя е ИЗРАЗИТЕЛНО изкуство. Впрочем тази разлика е идентична с разликата между т.н. "конкретна" и т.н. "абстрактна" живопис и е по-добре да използваме определението "изобразителна" вместо "конкретна" и "изразителна" вместо "абстрактна"... Да, точно с това, че Живописта все повече се превръща в ИЗРАЗИТЕЛНО ИЗКУСТВО, тя се доближава и, бих казал, се слива с Музиката. В Музиката има ноти, в Живописта има линии и щрихи. Но, както в Музиката важни са не нотите, а Звукът, така в Живописта важни са не толкова линиите и формите, а самият Цвят. Тонът е понятие, еднакво характерно, и за Музиката, и за Живописта... Гамата, тоналността - също... Негово величество Цветът е всичко в Живописта. А линиите, щрихите и изобщо формите, са само помощното средство. Те са като "решетката" или "затвора" от фиг.2., принуждаващи ни да изживеем и изстрадаме несвободата, за да успеем след това да оценим и свободата. Да, те са средството, което само подчертава същностното и ни провокира за да го усетим и почувстваме, да го изстрадаме... и чак после да го разпознаем, да го регистрираме и, може би, накрая дори и да го дефинираме...

За Живописта най-важна е СПОСОБНОСТТА НИ ДА ИЗЖИВЯВАМЕ ЦВЕТОВЕТЕ... Не да ги разпознаваме, нито пък само да ги виждаме, а именно да ги изживяваме. Смея да твърдя, че смисълът, който днешната материалистично-обременена човешка мисъл влага в понятието Живопис, е неправилен: понятието "живопис" е изведено от "животопис" - "описание на живота".... и в резултат на това се е стигнало и до определението за живопис като "изкуство, което описва живота с помощта на бои"... или по-краткото: "Изобразително изкуство, боравещо с бои" ⁸ Обаче в подобни дефиниции съществуват две основни грешки:

● Първа грешка: определението "изобразително", изведено от думата "образ".

Разбира се, че "образа" е тясно свързан с живописта... Грешката обаче е в това, че, кой знае защо, понятието "образ" се възприема в смисъла на огледален образ, отражение... Оттам и "изображение" - "изобразително изкуство". В случая съществителното "образ" е производно (т.е. самото то е следствие от нещо друго) и, по-точно, производно на глагола "образувам" ⁹ ... А правилно е за водещо да се приеме значението не на следствието, а на неговата причина... Следователно, ако толкова държим в това определение да фигурира думата "образ", би трябвало да го наречем "образуващо", а не "изобразително изкуство". Но тъй като всяко изкуство е малко или много образуващо, това определение се явява и излишно, даже смешно... Да, вярно е, че живописта борави с образи и форми. Но тя не толкова ги отразява (а и, когато го прави, силата ѝ не е в това)... По-важното е, че тя образува образите, т.е. създава ги, ражда ги...

● Втора грешка: боите - средство на живописта.

Обаче средства на живописта са цветовете, а не боите. Ще кажете "елементарно, това си е обикновен лапсус", но тази "грешка на езика" изобщо не е толкова елементарна. Ако ви попитат "Каква е разликата между боя и цвят?", готови ли сте с отговора си? Вярно е, че всеки влага разлика в тези две думи, но тя често е произволна и нерядко измамна... А ако ви накарат да си представите цвета сам по себе си - независим и свободен от материя и форма - ще успеете ли? Хората са свикнали да свързват неотделимо цвета с предмета. И ако стане дума за "безформен цвят", най-близко до представите им ще е едно "безформено" петно боя (случайно паднало на пода, да речем). Но истината е, че дори и то няма да е безформено, а ще е с неправилна форма, нали така?! Неправилна - да, но все пак форма.

Що е цвят? Не се подвеждайте по физиката! Изобщо не е вярно, че "цветът е свойство на материята да отразява светлината". Цветът не е свойство на материята ¹⁰ ... Той я предхожда, т.е. може да я причини, но не и да се появи в следствие на нея. Цветът е действие, предхождащо явленията - причина за случването на нещата... И може би ще съм по-ясен, ако кажа: "Представете си въздуха!" (а той наистина не притежава своя форма). Сега си представете цветовете както въздуха! Ето, такова е моето отношение към цветовете - както към въздуха, който дишаме и чрез който живеем... Колкото и да звучи отвлечено, по-вярно е, че цветовете са "синове на Светлината", отколкото че са "свойство на материята". Да, те са "синове на Светлината" - тази, за която в библията е казано: "...беше Живот, който беше в Бога". Именно оттук произхожда и понятието Живопис. И правилното определение за това понятие е: Процес на образуване, а не на изобразяване - процес на сътворяване с помощта на Цветовете... с други думи, посредством "Синовете на Живота". Както забелязвате, изписвам думата "Живопис"" с главна буква... и това навярно подсказва отношението към нея. Човек не би могъл да бъде живописец, ако не е способен да благоговее пред Цветовете. В училищата, школите и академиите могат да те научат как да смесваш и разбъркваш боите. Но, без подходящото отношение, това не те прави живописец... а и боята се превръща просто в кал... Да, именно това е разликата между цвят и боя: едното е материя, кал, мрак, а другото е светлина, живот и дух. Може би ще кажете, че откривам топлата вода... и ще сте прави... И все пак, светът вече е достатъчно изпълнен с цапаници и безцветна кал... Колко нови "гении" мажат и размазват бои върху платната?! Няма да ги заклеймяваме сега... Нека опитват, нека се учат! Но важно е, много е важно, човек да съумява да различава калта на живота от самия Живот.

Наистина, Цветовете са деца на Светлината. А, както Цветовете, така и Светлината, са Божествена действителност в най-чист вид. Затова казвам: Живописта е ЦВЯТ и ЛИНИЯ - на първо място ЦВЯТ, на второ ЛИНИЯ. Както ЦВЕТЪТ е ДУХ, така и ЛИНИЯТА е ФОРМА ¹¹ - носител на духа. Формата е следствие на духа. Той е този, който я предопределя, провокира, осъществява, умножава, а после и избира експериментално най-подходящата, за да се въплъти и прояви чрез нея. Живописта, базирана единствено на формата (или поставяща Цвета едва на второ място) всъщност не е изобщо Живопис. Недоразуменията в човешкото разбиране за нея произтичат именно от тази размяна на приоритетите. Е да, както всяко изкуство, Живописта е само част от целия Живот. Съществуванието ѝ си струва, само ако представя адекватна човешка реакция, подсказана от времето и ситуацията. А практикувана формално или пък "насила" (само заради прехраната или само за престиж и слава), тя, вместо в Изкуство, се превръща в нещо съвсем изкуствено и бездуховно. Да, Цветът, като елемент на Светлината, наистина е жива същност. Възприемайки Цвета, ти възприемаш и самия Живот. Точно затова думата ЖИВОПИС е много сполучлива... Защото изразява много точно същността и функцията на Изкуството и понятието "сътворявам".

Така че, вярно е, Цветът е Живот... Образно казано, цветовете са СИНОВЕ НА ЖИВОТА и същевременно с това те са НЕГОВИ СЪЗДАТЕЛИ. И понеже действително е трудно да си представим Цветовете отделно (отделени) от всичко друго, аз ги сравних с въздуха... Да, те са като въздуха - раждат Живот, дават импулси за душата... Те са висша енергия - дават упование, но и "гориво" за духа. Понякога казвам, че "чувам" Цветовете. Звучи като грешка на езика, но е истина... защото, съчетавайки се, те създават Музика. С очите си ние възприемаме предметния свят, статиката, фактите... Но Цветовете се изживяват не в очите, а (чрез очите) вътре в сърцевината на душата. Също както Звуците и Тоновете в Музиката, така и Цветовете действат и въздействат, изпълвайки човешката душевност. Такова би трябвало да е отношението ни към Цветовете и така трябва да се гледа на Живописта. Това е и начинът, по който се учим по-директно да ги изживяваме и съпреживяваме. Съвремието ни сякаш не е много поетично, но магията, присъща на Изкуството, все пак остава непокътната и продължава своето действие в самия живот на цветовете. Хората, склонни към мистицизъм, биха нарекли подобно отношение "религиозно преклонение" пред цветовете "Божи Синове". По-трезво мислещите ще предпочетат да ги наричат "същности" - живи разумни същности - вместо същества. В края на краищата без значение е как ще ги наричаме; важно е отвъд-словесното, над-вербално съотнасяне, важно е съприкосновението ни, съпреживяването ни с тях... Магията е там, в тях, при тях... Не е изчезнала... Само се е попреместила... Отстъпила е териториите, на които бяхме свикнали да я откриваме. Сега е по-дълбоко скрита... или всъщност по-високо... И очаква от нас една по-друга, нова, по-висша сетивност... очаква способността ни, не само да виждаме готовите завършени фактически форми, но и да усещаме, да чувстваме или поне интуитивно да предчувстваме света на самото случване - "ставането" на нещата, света на ембрионалното (пред-родилното) зачеване и образуване на живите процеси и явления. И изкуството не е никакво Изкуство, ако не се съобразява именно с това... Защото то, Изкуството като професионална практика, не е друго, а една приложна психология ¹² . От своя страна, познанията ви за психиката (т.е. за душата) се базират на мирогледа ви, т.е. на философията ¹³ , която изповядвате ¹⁴ . С други думи Философията формира психиката, мирогледа... Познаването на психиката (превърнато в психология) предопределя пък Изкуството... Изкуството, от една страна, на практика лекува душите, нуждаещи се от лечение, а, от друга страна (когато душите са здрави и не се нуждаят от лечение), разкрива пред тях нови хоризонти. Всички те - и Философията, и Психологията, и Изкуството, и отношението ни към тях - еволюират и бележат спадове и върхове... и днес не са това, което бяха някога. Време е - така си мисля аз - да позагърбим статиката с нейните удобства, за да не останем във "вчера"... и да се отворим повече към онова, което слиза днес от утрешния ден.

Такава ми е философията. А ако казаното ви обърква, забравете го! Ако пък без да искам съм възбудил у вас желание за спор, моля за извинение! Целта ми не е да доказвам правотата си, а да подскажа (доколкото е по възможностите ми) няколко аспекта, чието съотнасяне в скритата им вътрешна свързаност оставям на техния собствен ход.

Николай Каранфилов